21 март 1999-а, Зимен дворец на спорта в София, време от 4:25.930 минути, бронзов медал от световно първенство за България в щафетата на 3000 м за жени.
Това е най-краткият вариант на разказа за сладкия успех пред родна публика на Евгения Раданова, Анна Кръстева, Даниела Влаева и Марина Георгиева, с който възпитаничките на Иван Пандов заявиха категорично, че са фактор в световния шорттрек.
20 години по-късно София отново е домакин на шампионат на планетата, а героините от краткия разказ са част от събитието, всяка по своя начин. За Ани Кръстева спомените са ярки, а емоциите й - неподправени и позитивни.
"За мен бе много натоварвщо, защото не успях да са класирам за индивидуалните бягания и останах само за щафетата. Но обичах най-много нея. Там трябва да се мисли най-много и най-много да се внимава, защото носиш отговорност за още три момичета, те зависят от теб. Нормално беше да искаме пред наша публика да се представим добре, защото вече бяхме започнали на европейски първенства да влизаме в тройката", спомня си Ани и разкрива, че изобщо не са се надявали на медал.
Кръстева казва още, че тя лично няма спомен от бягането на полуфинала, в който българките завършват втори и така се класират за финала. Причината - още я държали емоциите от това, че не е бягала в индивидуалното. Пандов бил доволен, а момичетата спокойни, че дори са преизпълнили задачата си за шампионата. До степен, че почти вцепенили треньора си десетина минути преди решителното бягане. Защото когато влязъл в съблекалнята да им даде последни наставления, заварил невероятна картина - Ани точела кънките си, защото забравила да го направи по-рано, Даниела шиела трикото си, защото било с дупка, която можело да се отвори още повече при предаване на щафетата, Жени си почивала след тежките индивидуални дисциплини, а Марина правела какво ли не, но не и да се концентрира за финала. Тогава Пандов само им пожелал успех и излязъл.
После идват онези 4 минути, 25 секунди и 930 стотни, които са достатъчни за бронзовия медал. В тях се съдържат падането на момичетата от Канада, битката на нашите да се опазят от подобна грешка и борбата бронзът да не им се изплъзне, ако канадките се съвземат и ги настигнат. В крайна сметка задачата е изпълнена - 10 години, след като Иван Пандов прави сам първите кънки на същите 4 момичета.
"Почнахме да караме с хокейни кънки, на които треньорът ни завиваше железа за шорттрек. След това сам ни правеше обувките. Обувахме на бос крак чорапогащник, отгоре найлон, после още един чорапогащник, след това се слагаше стъклена вата и това се покриваше с епоксидна смола, за да стегне по крака като отливка. Всъщност седяхме три часа с тези неща на краката, но в стойка все едно се пързаляме на леда, за да придобие обувката правилния ъгъл. После се изрязваше отпред, за да извадим крака, но много внимателно. Следваше лепене на кожа на това място, а после боядисване", разказва Ани.
По-късно се сдобили и с професионални железа. Но щом пристигнели, нашите ги изправяли, защото мислели, че са се повредили по пътя. След време на едно състезание от шведския щаб им показали, че железата всъщност трябва да са малко криви - по линията на завоя.
"В началото си ги настройвахме, т.е. си ги дозкривявахме за всеки според нуждите, на око - на две дървени трупчета, защото нямахме преси", спомня си с усмивка Ани. И това било началото на шорттрека у нас. Колкото до щафетата, Кръстева е категорична, че тогавашният тим винаги се отличавал от останалите с това, че е много задружен. И "вина" за това вероятно има и фактът, че момичетата са много различни. Ани описва успешната четворка така:
Жени - Амбициозната, Даниела - Умерената, Марина - Забавното бебе, а себе си като Отборният човек. Колкото до Раданова - амбицията й донесе на същото световно в София преди 20 години сребро на 500 м. И това постави началото на почти цяло десетилетие страхотни успехи в шорттрека.
Снимки: Архив Ани Кръстева
0
