Само след няколко часа България отново ще бъде във фокуса на баскетболния живот в световен мащаб. В Китай ФИБА ще почете официално Атанас Голомеев и ще обяви официално на специална церемония приемането на големия български център в Залата на баскетболната слава. Змея, както още го помнят феновете на играта у нас, ще стане едва вторият баскетболист от страната ни, получил такова огромно признание. Срещаме се с Голомеев часове преди да отлети за Пекин.
Г-н Голомеев, вълнувате ли се преди тази толкова важна и престижна церемония?
Подсъзнателно като че ли се вълнувам, въпреки че минаха няколко месеца от както разбрах за тази номинация. Нещата се поуталожиха. Но в началото беше малко като шок за мен. Защото все пак, след 35 години, кой да очаква подобно нещо. Изведнъж се случи. Ако е имало такава възможност и вероятност, то съм го очаквал преди десетина години. През 1991 година бях номиниран сред петдесетте най-добри за миналия век и тогава очаквах нещо подобно, но беше отдавна. Сега очаквам едно приятно изживяване и нова доза адреналин.
Какво означава за Вас подобно признание и какво е значението на това събитие за България и българския баскетбол?
За мен е ясно какво означава. Сигурно за всеки човек би било същото. Това е най-голямото признание в областта, в която съм си дал живота. Според мен това действително не е признание за някакви голи цифри и реализаторски умения. Това е признание за цели две поколения за мен. Защото това бяха времената, когато аз застъпих старата генерация. Играх две три години с тях. След това играх с новото поколение баскетболисти. Само като погледне човек класиранията – от второ до седмо място – второ, трето, четвърто, няколко пъти пето, шесто, седмо… За една седеммилионна България е изключително. Това е на нивото на това, което се случва сега на такива малки баскетболни държави като Словения, Хърватска, Латвия, Литва. Те в момента дават облика на Европейския баскетбол. И ние бяхме в така наречения елит на европейския баскетбол. За съжаление сега нещата не стоят по този начин.
Занимавал сте се с доста спортове преди да останете в баскетбола. Какво Ви запали по играта?
Запали ме откриването на зала „Универсиада“ с Универсиадата през 1961 г. Гледах мача между Бразилия и СССР. Много ми хареса играта на бразилците. Казах си: „Искам и аз да стана баскетболист“. Започнах много късно. Бях на 16, дори на 16 и половина години, когато започнах да играя организирано баскетбол. Преди това моето поколение и предишното, нямаха големи възможности – имам предвид дискотеки, компютри. Ние спортувахме. Аз скачах висок скок, тласках гюле. Имам медали от градски първенства, бях вратар на училището по футбол. Играех волейбол, състезавах се в плуването. Така в един момент ме видяха. Както се казва – от улицата, в двора на 20-то училище играехме баскетбол. Първият ми треньор Венци Янев минавал случайно от там. Видял ме и дойде. Каза ми: „Ти тренираш ли някъде?“ Казах: „Не“. „Искаш ли да тренираш?“ Отговорих положителни и така попаднах в школата на Спартак. Три месеца по-късно, явно съм показал качества, попаднах в националния отбор за юноши. Петър Симанов, великият Петър Симанов ме покани и аз успешно се наложих в отбора.
Имал сте удоволствието да се засечете с големи баскетболисти като Виктор Радев, Любомир и Георги Панови…
Играех с тези мъже. Първото ми участие с екипа на националния отбор беше точно с тях – Гецата Кънев, Виктор Радев, Цвятко Барчовски, Буби Панов, Гецата Панов…всички звезди.
Каква беше тяхната повеля към Вас?
Научих много от тях. Да попаднеш на 17-18-годишна възраст сред такива хора, които са с такъв опит. Вече участвали в Олимпийски игри, Универсиади, Европейски първенства, с призови места… Научих много в чисто човешки план. Самите ни треньори бяха много сериозни ерудити. Това бяха хора като Димитър Митев, завършил Италианския колеж, Божидар Такев. Да не ги изброявам всички, че списъкът е много дълъг. В чисто човешки план ми дадоха много. А за баскетболен да не говорим.
Вие сам завещахте фанелката си на Васил Евтимов. Каква беше Вашата повеля към него, а и въобще към следващото поколение играчи? Чуха ли Ви те?
Факт е, че Васил Евтимов стана един много добър баскетболист, направи сериозна кариера. Това показва, че не съм сбъркал в избора си на кого да предам фланелката си. Според мен съм повлиял със сигурност, те сега го признават, на много хора от следващото изключително талантливо поколение – играчи като Георги Глушков, Георги Младенов, Сашо Везенков и ред други. Всички казват, че по някакъв начин съм повлиял сериозно на кариерата им.
Какво Ви отличаваше на терена? Каква беше тайната Ви, за да се превърнете в Змей на игрището, както Ви наричаха?
Характерът. Желанието винаги да побеждавам, да не се предавам до последния момент. Хората всички сме еднакви. Като изключим някои като Въздушния Майкъл Джордан, който скачаше по един метър и двадесет от място, другите сме еднакви и можем да се борим на равни начала. Освен това мисля, не, беше доказано, че бях изключително силен физически за ръста си. Явно е било така, защото от мен страдаха много отбори като Югославия, СССР. Имах редица мачове, в които изкарвах по пет души, центрове по 210 см и нагоре високи. Това ме кара да мисля, че действително съм бил много силен физически. Защото няма как да се бориш с хора по 210, 215 см, ако не си силен физически.
Правехте ли нещо специално за тази физическа сила?
Нещо специално? Не. Не, точно обратното. Това беше природна даденост. Шегуваха се с мен. Семов казваше: „Девизът на Голомеев е „Последен в подготовката, пръв в боя!“ Никога не съм бил привърженик на някакви екстремни физически натоварвания с тежести. С тежести, иначе другата част от подготовката я понасях. Но не бях от най-активните в тестовете. Но пък на игрището се раздавах до край!
Имал сте възможност да играете в НБА, но сте избрали българския национален отбор…
Не. Избрах бъдещето на фамилията, на баща ми и на брат ми. И естествено и националния отбор, по някакъв начин – България. Нямаше как да направя друг избор. След това дойде предложението от Барселона, когато направиха първия отбор към футболния клуб, който сега е звездният им отбор. Но и него отхвърлих. Така трябваше. Беше свързано с разрешение от тук. Като че ли като някаква компенсация, след това станах първият българин, на когото разрешиха да играе в чужбина. На 33 години.
Съжалявате ли?
Човек не бива да съжалява за нищо в този живот. Много важно е да бъдеш в точното време на точното място, в точния миг. Това – да. На мен не можа да ми се получи. Като изключим това как ме видя Венци Янев от оградата на училището – това е моментът – повратният в моята кариера в спорта въобще. На други им се случи много по-лесно. Например Христо Стоичков. Ако жребият не беше такъв и не се беше случило ЦСКА да играе срещу Барселона и той да вкара два гола, Кройф дали щеше да го забележи? Същото е с Георги Глушков. Тогава точно се отказвах. Бях коментатор с Васил Манченко на Европейското в Германия. Тогава дойдоха първите скаути на НБА да наблюдават Европейско първенство. Една сутрин играхме баскетбол – журналисти, германци и скаути. Така се запознахме. Говорихме си, стана въпрос за това какво правят тук. Те си казаха: „Имаме си цели. Имаме даже поръчки от отбори за различни постове – едни търсят пойнт гард, други – реализатор, трети – борец. Георги игра чудесно, видяха го. В първите четири пет мача водеше с най-много борби на цялото първенство. Видяха го и го поканиха. Така се случват нещата. Трябва и малко късмет. При мен беше точно обратното. Аз отидох в Канада, видяха ме, станах най-добрият реализатор, избраха ме за най-добър баскетболист в Канада, спортист на годината в Монреал и т.н. Рекордите ми още са активни. Обаче отказът беше категоричен.
Какво означават всички тези индивидуални постижения и рекорди?
Означават, че си попаднал на много добри съотборници. Иначе как ще се случи. Сам човек е изключено.
Липсва ли ви баскетболът, съотборниците?
Винаги се опитвам да се срещаме. Но има неща, които липсват – обстановката, тупането на топката. Това са неща, които подсъзнателно влияят на хората.
Сънувате ли още, че играете?
Преди две години последно сънувах, че играя баскетбол и скачам като Майкъл Джордан, че летя и пускам топката от където си пожелая.
100 години баскетбол в България какво означават за вас?
Това е нещо чудесно. Имал съм възможност да живея и играя в чужбина. Виждам какво означават традициите за хората. Докато тук ние нямаме никаква памет. Нямаме родова памет, нямаме държавна памет, спортна памет. Всички си мислят, че от тях започва и свършва светът.
Коя е най-сладката Ви победа?
За съжаление не можахме да стигнем на някакви сериозни висоти. Може би на Световната купа в Колумбия, когато заехме третото място. Те са много. Не мога да определя най-сладката. Имам над 500 мача в националния отбор. Не съм от хората, които могат да изберат.
А в личен план?
Че на 72 години мога да играя тенис, да карам ски с внуците и да играя голф.
basketball.bg