Една от най-силните страни на Ланс Армстронг беше контролът върху това, което казва. Това му помогна да изгради невероятен мит за себе си и да скрие с години употребата на допинг. Човекът, който дълго беше на върха на световния спорт, а сега минава за най-големия измамник в историята, има какво да каже и след като всичките му постижения са заличени, а славата превърната в срам.
- През 1993 г. дойдохте в Европа. Какво преживяване беше това за вас?
- Вече имах представа за какво става въпрос в професионалното колоездене, но 1993 беше първият ми пълен сезон. Бях младо момче и ми се отвориха очите. Имах добри и лоши моменти. Не бях смачкан – карах добре на Гент - Вефлегем, бях силен на Париж - Ница и на Тур Дюпон. Усещах, че съм в играта, което е добре за толкова млад състезател.
- Доколко наясно бяхте за културата в този спорт?
- Донякъде. Но така беше с всички по това време – колоездачи, преса, фенове. Сега всички се правят на шокирани от това, което се е правело тогава, но всъщност състезателите и хората от пресата бяха много близки. Така беше и в другите спортове, като бейзбола и бокса. Хората от пресата знаеха всичко за този бейзболист или колоездач, просто не го пишеха. Но сега медиите са други. Колоезденето се промени, но медиите се промениха много повече.
- В самото начало бяхте ли чист?- Не знам какво са правели другите, но ние бяхме повече или по-малко чист отбор.
- Повече или по-малко?
- (Смее се) Да, повече или по-малко. Не искам да навлизам в подробности, но просто в един момент цялото колоездене превключи на по-висока скорост. Не знам кой го направи пръв, но през 1993 г. ние в Моторола още не бяхме. Добре документирано е, че ние го направихме през 1995.
През зимата на 1993-1994 имаше разместване на тектонски плочи и старите методи вече не вършеха работа
- А вие лично кога го направихте?
- Няма голямо значение. Преди 1995 г.
- Преди да дойдете в Европа?
- Не, тук не говорим за кофеинови хапчета за критериум. (Армстронг си е признавал, че е започнал за взима тестостерон през 1996.) Всичко, което се случваше около нас, ни подсказваше, че другите момчета са направили нещо и ние нямахме избор. Имахме, разбира се – да се върнем вкъщи, но не и ако искахме да се състезаваме с тях.
- Имаше ли човек, който излезе и каза, че трябва да се направи така?
- Не е в мой стил да назовавам имена. Имаше голяма група американци, които взеха решението заедно. Може би в отбора имаше по-опитни хора, които го бяха правили, но те успяха да се разминат без каквито и да било последствия.
- Можехте ли да спечелите Тура още тогава?
- Мечтаех и се стремях към това, но на 21 или 22 години не се налага да мислиш за много неща. Аз се фокусирах върху силните си страни – класиките и състезанията с малко етапи. Това беше достатъчно за отбора, те ми даваха добър договор и аз бях доволен.
- Пробивът ви дойде на Вуелтата през 1998 г. Дотогава нямахте топ 30 на гранд тур, а завършихте четвърти...
- Тогава се завърнах. Вуелтата обаче не е Турът или Джирото. Аз пък бях много лек, вижда се на снимките. Не съм бих толкова лек през кариерата си. US Postal тогава беше калпав отбор, но имахме късмет. Аз си изплюх дробовете от каране, нямам други тайни от тази година.
- Не бяхте ли вече на нова допинг програма?
- Няма да говоря за това. В момента не отговарям пред УАДА. Ако те ме попитат, ще им кажа. Би било глупаво да ви кажа всички детайли тук. Явно искате това от мен, но няма да го получите.
- Да или не?
- Не, всеки го знае. Пък и не искам да говоря само за допинг. Той, разбира се, е част от всичко това, но 99 процента от моята кариера не е допинг. Сега обаче всички говорят само за това.
- Кога разбрахте, че Международният колоездачен съюз (UCI) изобщо не се интересува от борбата с допинга?
- Не знам дали не се интересуват, или просто не могат да я водят. Нямам високо мнение за Пат Маккуейд и Хайн Вербруген, но какво можеха да направят те? Представете си, че сте Хайн през 1993 или 1994. Той вероятно е бил наясно, защото допингът съществуваше в колоезденето и в други спортове в края на 80-те. Какво ще направите? Тогава нямаше задължителни тестове. Ще се надявате нарушителите да бъдат хванати при проверка на границата. Може да не им е пукало, но така или иначе не можеха да направят нищо. В същото положение бяха и ИААФ и ФИНА.
Те просто нямаха инструментите, с които разполагат сега
- Но вие смятате, че те дори не са имали волята да прочистят спорта...
- Не съм ги питал. Не ги защитавам, защото те не ме интересуват. Но другите спортове, които имат проблем с допинга, си седят и се смеят. Те си умират от смях, не правят нищо и никой не ги критикува, даже и не се говори за тях.
- Защо е така според вас?
- Защото Турът е по-голям от другите състезания, дори от Нюйоркския маратон.
- Но не е по-голям от световното първенство по футбол или от Супербоул...
- Вижте, голямата разлика между колоезденето, от една страна, и футболът и тенисът, от друга, е профсъюзът на играчите. Техните лиги, собствениците няма да позволят при тях да се случи такова нещо. Колоездачите живеят в Дивия запад. Те нямат права. Отборите нямат нищо, по няколко буса и един камион. Това е доста прецакан бизнес модел.
- Да се върнем на 1999. Помня как медиите се надяваха най-сетне да има англоезичен шампион на Тура. Как се отнасяте към това героизиране, което ви направиха в този момент?
- Те показваха това, което се случваше. Един оцелял от рак две години след диагнозата печели най-тежкото спортно състезание в света. Можете да си представите защо по това време приемах всичко за чиста монета. Наясно съм защо това стана такава голяма история. Тя се разрастваше непрекъснато и затова падението ми беше толкова голямо.
Ако бях просто някакъв тип, спечелил седем пъти Тур дьо Франс, нямаше да е така
Беше моя грешка. Отричах обвиненията прекалено агресивно. Сега съжалявам за това. Бих искал да се върна назад и да се държа по друг начин в тези моменти. Но представете си, че седите в залата за пресконференции, облечен в жълтата фланелка, и някой ви задава такъв въпрос. Не мисля, че някой би казал: „Прав си, това е страхотен въпрос, честно казано”. Кой, по дяволите, би го направил? Кой? Но едно е да не коментираш, друго е да отричаш агресивно, както направих аз.
- Но и самите журналисти си знаеха да не ви задават такива въпроси...
- Да.
- Как работеше тази схема?
- Не знам. Прес залата на Тур дьо Франс е странно място. Там има хора, които познават колоезденето отляво, отдясно, отгоре, отдолу и отвътре. Те знаеха всичко, но бяха приятели с колоездачите. След тях имате младите журналисти, а също и тези, които са там само за да пишат за допинг. Те пък не се интересуваха от колоездачното състезание, те искаха да пишат за катастрофи. Аз не съм имал черен списък с журналисти, на които да им е забранено да ме търсят. Но съм сигурен, че Крис Фрум сега си седи в буса и решава, че не иска да говори с този или онзи. Това е нормално. Относно Дейвид Уолш (журналист от "Таймс" - б.а.), той беше като мен – искаше да победи на всяка цена. Той си имаше мисия с ясна цел. Дали беше прав, че аз взимах допинг? Абсолютно, свалям му шапка. Дали аз бях различен от останалите? Мисля, че вече сме наясно по този въпрос. Но аз го разбирам, защото бях същият като него.
- Доколко удобно се чувствахте да седите на пресконференциите и да лъжете толкова добре?
- Когато веднъж кажеш „не”, трябва да продължиш да казваш „не”.
- Вие казахте повече от това...
- Знам, а щеше да е по-добре да не го бях правил. Да бях по-пасивен на пресконференциите.
- Помня, че казахте: „Виждал съм смъртта в очите и затова не взимам допинг”. Това е силно изявление...
- Това е от тези моменти, които човек би искал да върне назад и да поправи. Няма извинение за това. Нека да оставим медиите, но хората, болни от рак, приеха това изявление със сърцата си. Те вярваха на моята история, а те са много по-важни за мен. Това имам за свой грях и бих желал да поправя. Но не мога.
- Не сте ли си мечтали да не бяхте печелили Тур дьо Франс, да не бяхте взимали допинг и да не водим сега този разговор?
- Не съм се замислял за това. Но знам, че нямаше да ме хванат с допинг. В никакъв случай.
- Защото?
- Защото планът беше добър. Смешно е, че сега казвам истината, но на хората не им харесва. Те искат истината, но когато им я дадеш, не са много въодушевени. Не им харесва, като казвам, че US Postal не е най-великата допинг измама в историята. Истината е, че всичко беше толкова просто и добре изчислено, не никога нямаше да ме хванат с допинг. Сега не ми вярват. Казват си, че щом съм лъгал 15 години, сега пак лъжа. Да, разбирам ги.
- Пука ли ви за това?
- Да, пука ми. И съм много разочарован.
Даниъл Бенсън, cyclingnews.com
Превод: "7 дни спорт"
0
